?ндикатора ми за био-масивна близост пище?е силно. Под лъчите червена светлина на сигналната лампа се събудих и разбрах, че приближавам планета. Планета с условия за живот! Компютъра ми бе?е прекъснал хибернацията ми и сега го впрегнах да изведе точните данни за условията на планетата. Може би трябва да й дам име…
Земя! Нарекох я Земя 2. След 17 часа анализ от космоса, компютъра ми изведе статистики на биофеномени до сущ като тези на Земята. Въздух, вода, планини - има си всичко. Флора и фауна - почти идентични със Земните. А сега и най-голямото откритие. Живот, съвсем приличен на чове?кия! Вече ги снимах отгоре. Земеделско общество. Не изглеждат особено опасни. Кацам да установя контакт.
С много тракане, ръмжене и прах кораба ми се спусна зад един хълм в близост до местообителта на двуземляните (така ще ги наричам). Стягам си екипировката и ето ме, вървя по рампата. Първа крачка върху новата Земя. Усещането е като на Земята. ? напред към двуземляните.
Събрани са в селце, както бих го определил. Едноетажни къщи. Строят с камък и дърво. Вижда се добитък и градини. Напредъкът им бих сложил някъде в епохата на феодализма. Особено съдейки по облеклото и въобще не-особено-грижовно-поддържания вън?ен вид.
Един от тях ме забеляза. Маха към мен. Събират се мъже. ?дват насам, сега е момента за контакт:
- Здравейте! - провиквам се, без да очаквам отговор. Няма как да знаят езика ми. Но пък за това си нося транслатора.
Този, който ги води - едва ли не снажен старец, с побелели коси и дълга, не по-оцветена брада - се спира и започва да говори нещо с много жестове. Ето, тук включвам транслатора. Само да се приближа мъничко, за да улови говора му и…
- Хей! Ду?нико (това трябва да идва от ду?а, но завъртяно като някакво много специфично обращение на двуземлянски и за това транслатора ми го превежда така), що дири?? Ням ли си, говори! - така ми бе преведенa речта на стареца.
- Привет, не мисля ло?о никому - започнах стандартно, както е редно при контакт с чужда раса, като говорех на транслатора и го оставях да възпроизведе речта ми на двуземлянски.
- Сигурно, сам ли си тук? - ми отвърна стареца, а погледа му ?аре?е по транслатора и останалото ми видимо оборудване.
- Сам съм, транспорта ми е зад хълма. Не се бойте, идвам от друг свят. От много далеч.
- О да, личи ти, че не си тука?ен. Но да се боим? Че какво толкова може? ни стори? Въоръжен ли си?
- Нищо няма да ви сторя, бъдете спокойни. Не нося оръжие - което си бе?е лъжа. - ?мам задача да събирам сведения за живот извън моя свят.
- Невъоръжен? Хм. Я се приближи…
? стареца ме огледа. Позволих му, заедно с мъжете с него да разгледат всяка част от оборудването ми, като им обеснявах кое какво е и какво прави. Не се показаха притеснени. След като ме огледаха, мисля, че вече бяха готови да ме допуснат до селцето си. ? ги помолих да остана с тях за малко. Да разгледам и запи?а живота им. Позволиха ми. ? не долових в нито един техен жест, че се страхуват от мен. Нито ми се сториха враждебни. Но едно от правилата в моята професия е да съм нащрек за живота си. За това и нося пистолет. Добре скрит. Двуземляните така и не го намериха докато ме изследваха.
? така, стъпих в селото им. Хората наистина бяха земеделци. А селцето процъфтява?е. Като кътче от рая. Красиви растения навсякъде. Декоративни, а също и за храна. Това, което от далеч ми заприлича на добитък, се оказаха дома?ни животни. Развъждат нещо като кучета, да им помагат и… и за да ги гледат предполагам. Защо гледат кучета на Земята? Очевидно бях хванал живота им в златен момент. Реколтите им бяха премного богати. Всички изглеждаха съесем здрави.
Започнах да прекарвам време в селото. В общество като тяхното липсваха престъпления. Липсва?е сложна бюрокрация. Не търгуваха, всеки си набавя?е всичко необходимо. Не ги виждах да се карат. Не ги виждах да не се разбират за нещо. Хората изглеждаха отворени за моите нови методи и технологии и ги възприемаха лесно. Без много любопитство, без страх. Но не се и особено интересуваха. Сяка? им бях безразличен. Не се пла?иха от мен. Но не се е и интересуваха. Всичко в обществото им говоре?е за някаква странна хармония. Ли?ена от стреса и прекомерната емоционалност на хората у дома.
Пет дни просто обикалях селото по светло, наблюдавах и водих записки, а по тъмно се прибирах в кораба си. На ?естия ден Кхалид - старецът, който ме посрещна при кацането ми - ме покани на вечеря в дома си. Крайно време бе?е да огледам и къщите им, както и семейния живот.
- Благодаря ти, Кхалид - предава?е транслатора превода на думите ми щом старецът ми отвори вратата. - Благодаря ти за поканата.
- Мда, за нищо. Ела, Ланика е сложила вечерята.
- Любопитно ми е как ще ми понесе ва?ата храна. Нали няма? против първо да прокарам вечерята си през тази джаджа, за да видя дали няма да ми навреди.
- Нямам. Хайде, сядай.
С тези думи Кхалид ме настани на семейната трапеза. Там вече чакаха жена му Ланика и най-малката им дъщеря Лу’Лу. Другите им деца отдавна живееха сами някъде в селото.
Запретнах ръкави и набързо направих тест на храната с гастронофикатора. Всичко бе?е точно и започнахме да се храним. А аз започнах с въпросите си:
- Кхалид, тук май нямате много проблеми?
- Майната му, всичко е перфектно. Псалдермите (кучетата) са добре, ние сме здрави, реколтата е около двойно повече отколкото ни е необходимо. Еби му и късмета…
След тази реплика седях със зейнала и пълна уста. Бях стъписан. Каза го, сяка? му е зле. Това бе?е повече, отколкото някой обратно вкъщи би и мечтал. Нима и по-добре става? Нима иска повече.
Тогава малката Лу’Лу се извини и стана от масата. А жената на Кхалид започна да го подкрепя. ? двамата ме заляха с оплаквания колко всъщност добро било всичко. Гледах ги внималтено. ?ма?е нещо изнервено и отегчено в погледите им. Разказваха ми истории как на съседите им се случвало някое дърво да не роди и се вайкаха как може на тях да не им се случват такива неща. На Сахар дори му било умряло куче. Представял ли съм си бил…
Тъкмо вече не издържах да не ги запитам наред ли са, когато се чу глъч откъм антрето. Тримата станахме и отидохме да проверим, а там заварихме Лу’Лу, намерила пистолета ми в тайния джоб на якето. Как го правят тези деца? ?мат таланта да забъркват незъможни ка?и…
- Какво е това? - запита Кхалид.
- Оръжие, тате - радостно се кикоте?е малката с пистолет в ръка. Деца…
- Оръжие? Нали не носехте такива? - обърна се баща й към мен с блясък на надежда в очите. Може би през цялото време се бе надявал да ме хване в измама.
- Ами, аз… Нали разбирате, трябва?е да си имаме доверие - заобеснявах - всъщност не ви мисля злото, но нали не трябва?е и вие да ме избиете. Как щяхте да реагирате ако знаехте, че съм въоражен. Само за самозащита е разбира се, вече ?ести ден, ако исках да ви нараня щях…
- Носите оръжие и още не сте ми казал? - прекъсна ме Кхалид.
- Той носи оръжие! - въоду?еви се жена му.
- Аз…
Спрях да пелтеча и светкавично грабнах пистолета от ръката на малката. ? затичах към кораба си. Двуземляните по пътя ми хвърляха по един небрежен поглед. “Тоя пък какво се е затичал… чужденци”, басирам се, че това са си мислили. В кораба се заключих и напрежението се уталожи. Кой знае какво щяха да направят селяните сега. Но с пистолета и на кораба си се чувствах в безопасност. ? така седях докато не дойде Кхалид с още няколко човека. Проверих оръжието си за всеки случай докато ги наблюдавах как приближават през илюминатора. Спряха се на около два метра от кораба и Кхалид пристъпи напред, качи се по рампата и се озова пред вратата. А аз започнах да се потя. Не изглеждаха ядосани, но пък като се замисля, не ги бях виждал особено въобу?евени за каквото и да е, защо им бе?е сега да се ядосват? Но се притеснявах как ще се разберем с тях. Може би трябва?е да се изнасям, но има?е още неща за тях, които ми убягваха и исках да науча. Например какъв е този живот, в който се оплакват от изобилието… Ето какви мисли ми минават през главата в моменти на углавно напрежение като този, когато банда двуземляни, които преди малко разбраха, че съм ги лъгал относно притежанието ми на оръжие, стоят пред вратата ми. Но поточната линия на разсъжденията ми се спъна в почукването по вратата. Не се чука?е сяка?, за да ме повикат, а по-скоро някой се опитва?е да отвори вратата. Поставих пистолета в кобура и застанах пред вратата с ръце на кръста. Натиснах с крак педала, който я отваря и тя запояна да се вдига с ма?инен ?ум. А пред мен леко озадачения Кхалид бързо постави усмивка върху лицето си. Сяка? вижда най-добрия си приятел.
- Здравей, чужденецо - започна той.
- З… здрасти, Кхалид - озадачено му отвърнах.
- Ами, ти май дори не си ни се представил, а?
- Съжалявам. Наричат ме Роб.
- Ами ние, съжаляваме, Роб, ако сме те изпла?или с нещо, че така побягна - като мед закапаха думите от устата на Кхалид.
- Аз…
- Не знам с какво може да сме те упла?или. Съжалявам за каквото и да е било. ? тъй като не искам хората да си тръгват така от дома ми искам да ти се реван?ирам, а?
- Може би трябва да се разберем. Не знам какво се опитвате да направите, но аз не ви мисля злото и…
- Да, ясно - пак ме прекъсна Кхалид. - само за самозащита, нали обесни вече.
- ? не се сърдите, че … стана така, или въобще не се сърдите за нищо? - запитах вече с искрено недоверие.
- Няма за какво да се сърдим. Слу?ай сега, утре на вечеря по същото време. Но ще излезем на площада. Ще наредим масите и ще ти направим малко тържество, да се знае, че всички сме приятели, а? Може и да си носи? оръжието, ние няма да възразим. Като знак на доверие.
- Ами - тук започнах да се чудя каква игра играят тези хора. Против всякаква логика бе?е да реагират така, освен ако нямаха задни мисли. ? точно това ме изпълни с интерес. Вълна от любопитство ме заля, какво точно могат да измислят тези хора, а възможно ли бе?е Кхалид да е искрен с мен, има?е ли такива същества? - Добре. Звучи добре. ? спокойно, няма да съм въоръжен.
- Оръжието не е проблем, Роб. Да го донесе?, ще е пример за на?ето доверие. Ние, както знае?, нямаме оръжия.
Разбира се, че щях да взема пистолета си. Все пак не можех да знам какво са намислили. Но за пред тях съм невъоръжен. Само че този път няма да се разделям с оръжието си.
? на седмия ден се запътих за голямата вечеря. Селото се оказа наистина малко. На около двадесетина по-големи маси малко преди селото бяха успели да се съберат всички. ?ли поне трябва?е да са всички, така разбрах от Кхалид. Но пък пищност не му лиспва?е. От далеч се вижда?е ?арената палитра от ястия върху масите. Сигурно ако ги погледнех отгоре няма?е да мога да видя цвета на дървото, от което бяха направени. В страни има?е огъньове и на тях вряха още ястия. Няколко жени доподреждаха. Носе?е се глъч и музика от нещо като китари.
? аз се отправих натам предпазливо. Бях ре?ил цяла вечер да съм нащрек. Посрещнаха ме двама млади мъже и ме настаниха до Кхалид и семейството му. Този път цялото семейство. А старецът със същата сладка усмивка от вчера ме заговори. ? говорихме. ? ядохме. ? пихме. ? май танцувахме. Цяла вечер Кхалид не ме остави на мира. Прелива?е от внимание към мен. ? накрая се поотпуснах. Всички наистина празнуваха. Не можех да го разбераха, но и всеки отбягва?е въпросите ми за това как така не са загрижени за оръжието ми и това, че съм ги лъгал. Накрая вече бях пийнал доста от местните ликьори и просто се забавлявах. Замаян се реех в танцуващата тълпа.
? тогава Кхалид се блъсна в мен. Аз тъкмо да се заизвинявам, а той ме заопипва и закрещя: “Къде, къде е оръжието!”. реагирах спонтанно, а тогава спонтанността ми се диктува?е от доста ликьор. ?злбъсках го като опарен и му закрещях на свой ред, дали заради музиката или заради алкохола, да си махне гадните ръце от мен. А той вече озлобено заопипва за пистолета. ? го напипа и започна да се опитва да го извади. Усетих как музиката е спряла и всички погледи са спрели върху нас двамата със стареца. Човек не обича да го опипват пред толкова хора. А особено ако е пиян. ? ако се опитват да му извадят пистолета изпод жилетката. Бях сигурен, че стария е ре?ил да ме убие - малко сурово отмъщение, но логично. От това ме обзе невъобразим гняв. А може би и от ликьора. ? го изблъсках. Сам извадих пистолета си и се провикнах: “?ска? ли го, а старче? Това ли иска?? На ти го!”. А после го застрелях. Три изстрела в торса. ? той падна втренчен към небето с това познато изненадано изражение на смъртник. ? както става след като стреля? по някой всичко за момент утихна. Всяка? спира. Никакъв звук. Никакво движение. Само аз и постъпката ми, която ме принуждава?е да я осъзная. Не просто бях убил двуземлянин, а го бях направил пред цялото село. След като до преди ден се опитвах да им докажа мирните си намерения. ? разбрах, че нямах избор.
Зука се върна, хората около мен отново се движиха, момента на размисъл бе?е свър?ил. А аз вече тичах към кораба си с всички сили, пренебрегвайки всякаква умора. ? най-важното - без да поглеждам назад. Качих се в кораба и се провикнах на компютъра да задейства процедурите по излитането.
Не след дълго вече се издигах. През илюминатора наблюдавах, ди?айки тежко, как земята под мен започна да се отдалечава все по-бързо. Въздъхнах и изтрих потта от челото си. ? тогава прелетях над партито на двуземляните. Трупа на Кхалид леже?е на една от масите. А те танцуваха около нея, сяка? в чест на стареца. Радостно. Пиеха и се смееха. Пазнуваха и бяха щастливи! Всички се усмихваха, а някои и завистливо, дори като ги гледах от кораба им личе?е.
